This web site requires enabled JavaScript in order to work properly...

   Лясковските градинари

   "Тези пари ги вносят в нашето отечество не фабриканти и тежки търговци, а хора прости, които както се казва не износят почти нищо, освен честен труд, затворен в техните мускули и нерви и тези мускули раждат злато, покапано със солен пот и събрано с бодра икономия. А знайте ли кои са тия хора? Да не помислите, че са някои богаташи капиталисти или джилепи? Не - те са нашите трудолюбиви градинари, които печелят това злато покрай реките, блатата и долищата в чуждите земи, дето цяло лято им пеят кресливите жаби своя нескончаем нощен концерт и музикантите комари им свирят на ухото своята еднообразна песен.
   Тези хора са нашите градинари - бахчованджиите, трудолюбивите и неуморимите бахчованджии, които със своята физическа сила и постоянство преобръщат черната пръст на сребро и злато.
"
Цани Гинчев   

   Лясковчани били първите, които научили градинарството и започнали да го практикуват в България. През 18 век Лясковец бил сред тези селища в Османската империя, които вследствие на привилегиите си и на икономическите промени в Османската империя се замогнали, а жителите им се сдобили със самочувствие. В старите хроники лясковчани били описвани като горделиви хора и се споменава как всяка пролет дружини от момци (войнуци) отивали в Цариград, където работили в султанските конюшни или в султанските фурни. В имперската столица лясковчани видели гръцките зеленчукови градини - бахчите, и започнали да се цанят на работа в тях. Веднъж посветени в тайните на градинарството - отглеждането на разсада, напояването и новите зеленчукови култури, те решили да си отворят своя бахча в Цариград, но еснафът на гръцките градинари не им разрешил, страхувайки се от конкуренцията на работливите българи.
   Цани Гинчев ни е оставил изключително ценни сведения за градинарството в първото всестранно проучване на един български занаят. Неговият дядо бил един от първите лясковски градинари, баща му също бил градинар, а и неговото детство и младост минали в тежък гурбет в бахчите около Букурещ и Белград. След като не успели да отворят бахча в Цариград лясковските градинари, между които и дядото на Цани Гинчев, решили да отидат в Брашов. Събрали тайфа, градинарска дружина, а дядо му, който "знаял добре турски и донегде си гръцки и разбирал добре от семената" отишъл пеша до Цариград да купи семена. Според Цани Гинчев, това било към 1715 година.
   Описвайки по-натам патилата на тайфата (т.е. дружината), която напролет "тръгнала пешки като си наела кираджийски кола за дрехите, хляба, семената и пр. до Свищов, а от Зимнич друга до Букурещ и т.н.", Цани Гинчев продължава:
   "Тогава Влашко било турско, а и Брашов надали е бил австрийски и отишле на Брашов първите български градинари. Де им е била бахчата, какво са работили, как са продавали, не мога да ви кажа, защото баба ми, която ми е разказвала това, не можаше да ми разправи, а дядо беше умрял отколе. Баба само това ни приказваше понякога вечер: че дядо ни, като се върнал от Брашов спечелил 1000 гроша тогавашни пари; дошел си с един червен кон, с черни ботуши и хубав чер влашки калпак, под който му се развявала дългата кика /перчем/."

Всеки е гледал да мине Дунава и да иде да подиша свободен въздух

   "Подир освобождението на Влашко и Молдова в различни градове се отворили лясковски градини и лясковчани зели сега вече да не ходят в Цариград толкова, колкото ходяли изпървом.
   Свободните земи и самостоятелната печалба ги привличала все повече и повече на градинарството.
   Първото пространство дето са обемали градините е било, както се каза Влашко и Молдова най-вече и големите градища в България. Отвъд Балкана не са ходили да работят - всеки е гледал да мине Дунава и да иде да подиша свободен въздух. В турско са работяли или най-юнаците и куршумджиите, които са се надявали на ножа и на пушката си, или ония, които са биле покровителствувани от някои бееви, влиятели аги и паши, както например, Хюсеин паша във Видин, Дели Ибрихам паша в Силистра и т.н.
"

Скоро във Влашко и Молдова нямало град без българска бахча:

    "Всеки калфа като изучвал добре градинарското изкуство, а най-вече извъждането на разсадите и прекарванието на водата /нивилируванието/ по цялото пространство на градината, което не е твърде лесна работа, отивал в друг град дето е нямало градини и си е отварял нова градина, или в същия град, ако е имало доволно гродажба, са отваряли втори, трети и т.н., градини. Тъй щото в продължение на 15-20 години във Влашко не е останал град и градец да не е имало градина. Най-големите градини са биле в Яш, Букурещ, Браила, Галац, Крайова, Фокшан, Питеш, Руш де Веди и по-после в Гюргево, Волтеница, Зимнича, Плоещ, Текуч, Бурлот, Александрия и други."

Като се освободила Сърбия, лясковчаните отишли и там да правят градини.

   Около 1815 българските градинари отворили първата си бахча и край Белград с позволението на княз Милош Обренович и на негова земя. Той се чудел как лясковчани ще направят градина на Топчи дере, което било "трънак и дракалак" и ги питал с недоумение: "ами вий знаете ли, че там не можете докара вода отгоре и ако копайте вада, няма да ви дадат от горните места да прекарвате вадата през чуждите ливади и да правите яз на дола!"

А лясковчани му отговорили, че това е тяхна грижа и пояснили:

   - Нашият яз и нашата вада е дървено колело, Господарю и два чифта волови. С това колело ний вадим вода от дето щем; ако не стигне едно ний турваме две и понякога и три такива колелета /долапи/.
   Към 1853 край Белград вече имало 10-12 бахчи, а в цяла Сърбия около 80 край по-големите градове. Цани Гинчев споменава някои любопитни подробности:
   "За забелязване е, че във всичките градове в Сърбия има бахчи от толкова години, но ни един сърбин не се е погрижил да се улови при градините и да се изучи."
   И разказва как "преди 5 години, когато дохождал в Лясковец сръбският митрополит Михаил, когато го изпъдиха от Сърбия, като се чудял на големината, богатството и хубавите големи двукатни къщи на Лясковец, един лясковчанин му казал, че от тези къщи повечето са направени със сръбски пари. Най-напред той се зачудил на отговора, но като му разправили, че бахчованджиите, що работят в Белград и в цяла Сърбия са повече лясковчани, той повярвал и казал: "Е така е то когато сърбите не щат да се учат на тоя толкова хубав и доходен занаят."
   Третата държава, в която проникнали българските градинари, била Русия. Заселили се край Харков, Одеса, Симферопол, Киев, Херсон и Москва.
   Към 1840 българските градинари отварят градини и в Австро-Унгария.

Непознатите зеленчуци

   По онова време повечето зеленчуци, без които днес дори не можем да си представим трапезата - като бамя, тиквички, грах, патладжан, моркови, чушки и домати били съвсем или почти непознати за Европа, българите и те не били още "навикнали да ядат зарзават". През 17 век картофите, пренесени едва век по-рано от Америка, все още се смятали за храна на бедните. Доматите пък дълго били отглеждани само като декоративно растение и поради червения си цвят се смятали за отровни. Когато лясковските градинари излезли по европейските пазари първоначално продукцията им била посрещната с недоумение и дори с присмех - хората им се чудели на ума да ядат "треволаци". Самите лясковчани понякога се шегували с любопитните неуки селяни. Цани Гинчев описва комичен случай в Сърбия, когато лясковчани излъгали невежите сърби, че патладжаните били арабски яйца:
    "В Сърбия до отварянието на градините твърде малко градински растения са биле известни на населението. Тая гориста страна подир освобождението си е била твърде на долня степен в земледелческо отношение, а в градинарско и понятие не е имала. Още в 1853 г. шумадийските селяни като дохождаха в Белград да продават сирене донесено на кобили, идваха на белградската пияца при нашите градинари и твърде наивно ги питаха за синия патладжан:
   - А еде ли се ово, майсторе?
   - Еде се.
   - А кува (вари) ли се?
   - Кува се.
   - А пече ли се?
   - Пече се.
   - А како се зове, Бога ти?
   - Патладжан.
   - А ща е то патладжан?
   На градинаринът като му омръзваха тия детински въпроси и като не можеше да им обяснява по-нататък какво нещо е патладжан, когато патладжанът е напреде им, някои зевзеци им казваха:
   - Ово су арабска яя.
   Шумадинецът, зачуден от арабските яйца захваща да подсвирва, както си подсвирват обикновено всички сръбски селяци и да подвиква и свиква своите другари да дойдат да видят арабска яя.
   - О-о! Бога ми, да съм умро юче, не бих знал ща су арабска яя.
   - О, Радоване, оди ова му, Бога ти, да видиш арабска яя!
   Радован, Милован и някоя Кея дойдат, наобиколят сергията, подсвиркват, чудят се, земат патладжана разгледват го, миришат го и подвикват:
   -О-о, ала су лепи!
   Градинарят, разбира се, не може да се сдържи да не се засмее. Селяците като го видят, че се смее, разбират че ги подиграва и захващат:
   - Може ово да ни су арабски яя, кажи Бога ти, ща е.
   Градинарят им обяснява, че това е плод като пипера, че се яде, вари, пече и ги подканва да си купят.
"
   Такива и по-смешни истории, разказва Цани Гинчев, се случвали и с морковите, алабаша, бамята, пиперя и т.н. и не само в Сърбия, но и навсякъде, където са ходили нашите градинари.
   И въпреки това - именно благодарение на българските градинари голяма част от европейците вкусили за пръв път различни зеленчуци, някои от които по-късно задължително били включени в националните им кухни.

Рискован и тежък занаят било градинарството

    "Най-страшно и най-опасно нещо за градинарите е заливанието. Помислете си, че сте отворили великолепна градина; насадили сте сичко; натъкмили сте; вложили сте 50-60 хиляди гроша капитал и без теглилка труд и старание и се заоблачи, затънти, засвятка се, затрещи се и върху градината ви иде с гърди висок един чиляшки бой мътен буен порой откъде планината, влече дърво и камъни и минува през кръвената зелена бахча, потопява сичко със своята тежка мътилка; влече и носи и вий ако не можете да избягате, качите се на колибата си или на някое дърво, ако го има наблизо, и гледате как ви се зема труда, богатството и надеждата пред очите ви."
   Случвало се градинарите да продават кожусите си и пеша да се връщат в България, ако наводнение, град, мана, ранна зима, гъсеници са унищожили труда им.
   А трудът им бил тежък. Стигали на бахчата по време на великите пости и най-усилният труд съвпадал с постенето, със студеното пролетно време и мартенския вятър. На Гергьовден вече не можело да ги познае човек, оправяли се едва по Петровден. Бахчите били далеч от доктор, а и не го викали заради скъпото заплащане. Останалите от тайфата имали твърде много работа, за да могат да наглеждат болния и той угасвал. "О, колко невинни млади соколи са оставили костите си на пустите градини в чуждите земи без да ги видят дечицата им, младите им жени и роднини, или ергенят без да го оплаче и прелее старата му майка и милата му сестра... Ходи майка му горката да плаче по чуждите гробища, защото гробът който е погълнал нейното чедо е тридесет конаци път далеч от нея и не го знае на кое село и между кои гробища е!..."
   Градинарството било свързано не само с тежък труд, но често и с риск за живота в онези смутни времена:
    "В 1828 година е имало бахча на Манкаля в Добруджа, на която са работили Стоян Филков, Димо Гиранчанина, Никола Бъчваря, при които и баща ми като момък е бил на половин пай. Но като дошле русите с войските си, минали през бахчата им по Петровден и за два часа обрали всичко и завлекли сичката градина като прегазили с войската през нея.
   Като останали само с мотиките си, градинарите оставили бахчата си със сълзи на очи и побегнали да си додат...
" По-натам синът разказва за патилата на баща си и другарите му, които попаднали в татарски плен и едвам отървали кожите си с бягство, налетели на турски сеймени, които ги взели за руски шпиони и се канели да ги обесят. Спасил ги лясковски чорбаджия, който гарантирал за тях.
   Постепенно славата на българските градинари се разнесла навсякъде. Те се прочули нашир и надлъж със своето трудолюбие, канели ли ги да отворят градини и се учели от тях на изкуството на градинарството.

Трогателната картина на раздялата

   И затова трогателно и тъжно било изпращането на градинарските тайфи. Разбирали се помежду си градинарите кой ще си дойде по Петровден да донесе пари и да помогне на семействата на другарите си за вършитба, а друг по-късно за гроздобера. После излизали всички да ги изпратят. Тръгвали с надеждата да се върнат с печалба, да се замогнат семействата им, да се оженят, да отидат на Божи гроб. Но в този момент тежки мисли им минавали за дългата раздяла и нещастията, които ги очакват на гурбета и че може вече да не се видят:
    "Младата булка изпроважда мъжа си и през ума й минуват всичките нещастия, които могат да постигнат человека в живота му на чужбина, сълзите текат сами... Майка изпроважда милото си чедо и не знае дали ще го види втори път, всичко лошаво примеждие сега се изправя напреде й и по набръчканите й от грижа страни сълзите текат и се изтъркаляват надолу, та капят като едър град на земята... Старец-баща изпраща сина си - единствената подпорка на старините му и около него всичките му внуки с майка си изпращат баща си и като гледат, че дядо им е нажален и те се нажаляват, а сълзите на околните извикват и техните сълзи. Всички се кръстят, всички благославят и молят бога покровителя и помощника на трудолюбивите честни хора да им помогне в предприятието им. Жените сега се обръщат към св. Богородица - помощница и закрилница и на нея препоръчват своите синове, мъже и братя. Тя да ги закриля и пази от злото, което в чужбина, отдалечени от очите им, може да ги слетя. Децата молят невинно бога да заварди бащите им, да не останат клети сираци...
   Отивающите тъй също си припомнят, че се отделят от най-близките и най-милите си, а може да се случи, да ги и не сварят живи. Всекиму в главата се вият най-тъмните като чер облак мисли, но всеки възлага своята жива надежда на бога, който покровителствува всекиго, а най-вече странствуящите, които нямат другиго покровителя освен него и неговата отеческа помощ. Погледите показват това: гледат се в очите, насълзените очи си говорят, всички си представляват все злото, което може да слетя и идащите в чужбина и остаящите си дома...
"
   Някой стреля във въздуха, за да прогони тъмните мисли и се започват благословиите и съветите: "Хайде, Боже, помогни! Не забравяйте бащините огнища; вардете си здравието; пазете си честта; не харчете на вятъра пари; спечелите не спечелите, на есен се приберете при децата си; вардете си момчетата; обичайте се като братя; ако се разболее някой от дружината, не го оставяйте без помощ; молете се на Бога. Знаят близките им, че някои от тях ще останат в чужбина, "подъхали свободата в съседните християнски страни".
   В Сърбия, Влашко, Унгария, Русия рядко имало град, където да не останали български градинари, завели и семействата си далече от "тежкото несносно иго".

Градините, благословените градини

   Лясковското градинарство дотолкова се разраснало, че започнало да оказва благотворно влияние върху цялата Търновска околия. Не стигали градинарите за новия гурбет и лясковчани започнали да взимат ортаци и чираци от Балкана.
   "Еленските колибари, като нямаха доста земя за да се поминуват, отиваха на драго сърце, макар и на по-долни паеви и чераци (с по-малък дял и като чираци), само да спечелят някоя пара, за да се поминат и да се избавят от еленските фаисчии-лихвоимци, които дотолкова бяха задлъжили тия нещастни хорица, щото ги наричаха техни раи и сякой еленски чорбаджия си имаше своя рая, тъй щото колибарите бяха двойна рая: и султанова и на чорбаджиите - лихвоимци.
   Градините, благословените градини, както самите колибари ги наричат, ги избавиха от несносното подчинение и унижение, и ги направиха самостоятелни стопани.
   ...
   Дето Търновският окръг се счита за един от най-развитите и най-богатите, то на това причината му се крие именно в градинарството и в градинарския дух - инак не може и да бъде. Вий рядко ще намерите от Търновския окръг, като изключите градищата, мъж, който да не е живял в няколко градове във Влашко, Сърбия, Унгария и в последно време в Русия и можете да си въобразите с колко человеци и народности и вери се е срещал
".

Като живеят в свободните земи, те естествено ставаха патриоти

   Цани Гинчев особено подчертава положителните страни на емигрантството:
   "Истина градинарите работят градините си повече по селата около големите градища, но те продават в градищата и с граждани имат работа, те са цяло лято на големите пияци и пазари, тъй щото те научават и гражданите и селяните на оная страна, в която работят; освен туй изучават и местния език, нрави, обичаи и т.н. И колко млади момци са оставали в тия чужди страни и са получили образование в тамкашните училища, а някои и занаяти и търговия; тъй напр. братя Мънзовци в Браила, Петко Хаджи Аврамов в Галац и мн. др.
   В никои въстанически движения, в никои чети и войни не се е минувало да няма градинари. Като живеят в свободните земи, те естествено ставаха патриоти, като сравняваха свободата, в която живеяха с робството на тяхното отечество.
"

Доброволните кооперации

   Заради насилническото вкарване на хората в нежелани колхози по съветски образец, у нас думата "кооперация" доби негативен оттенък. Но много преди българските комунисти да тръгнат да правят ялови ТКЗС-та ("насила хубост не става" е казал мъдро народът), Цани Гинчев описва уникалната градинарска кооперация, създадена в средата на 18 век и съществувала до средата 20 век.
   Младият градинар, научил бахчиванджилъка и събрал пари, намира сгодно място край голям град и го наема за една, две или повече години. Преценява колко хора ще го работят и колко капитал ще е необходим и разпределя дяловете на участие. Той внася пари за един или два дяла, намира и останалите съдружници. Тези пари, 50-60 000 гроша, с които се купуват семена и арпаджик, плаща се пътя и превоза, купуват се каруци и волове, прави се долап за напояване, купува се храна, трябва да стигнат докато започнат да продават произведеното и да печелят. "Всички са ортаци; всички ядат от една паница; всички работят един до другиго; всички се трудят за общото достояние; никой в градината не може да каже това е мое, а това е твое; всеки казва: наше - общо, братско, орташко и всеки се труди и събира в общия кошер като неуморима трудолюбива пчела!" Чираците се трудят честно и усърдно и на втората година вече ги канят да са ортаци с една четвърт дял, на третата - на половин дял, а на четвъртата - на цял дял. Конкуренцията, казва Цани Гинчев, се основава на честна работа и бъдеща надежда и мнозина са станали богати и прочути градинари с няколко градини и стотици работници само с честния си труд.

За нефелните теории на комунистите

   На наблюдателния Цани Гинчев не са убегнали и дивотиите, които проповядвали комунистите още в началото на 20 век:
   "Комунистите, социалистите и не знам какви исти, ходят да търсят различни теории за подобрението на человеческото общество: изучете, господа, нашите градинари, проникнете в организма на тяхното устройство и вътрешна наредба и вий ще се уверите, че по-добър и по-мирен социализъм, съдружавание, никой от вашите теоретици не е можал досега да измисли, а нашият праотец градинаринът го е измислил без шум и без пропагандно пронирство, приложил го е преди 100 и повече години на практика и днес градинаринът, основан на него, прави чудеса без да ходи да приготовлява адски машини и динамитни бомби да убива подобните на себя си братя и за нищо и никакво да става и сам жертва, без да може колко годе да помогне на себя си и на ближния си.
   Всички, които са се запознали с нашите градинари се чудят на тяхния дружен и мирен живот; на тяхната съразмерна печалба; но вярвам, че никой досега не е и помислил да пристъпи по-близо и да изучи тия рибари на труда и невинния социализъм: в него има много данни за преобразованието на цялото човечество...
"

Българските градинари не криели занаята си

   "Нека се учат, казва старият майстор градинар, че да ме поменуват; моят майстор нищо не криеше от мене, бог да го прости и да му е лека пръст. На тоя свят богатството никой не го е турил под главата си в гроба: да се учат и да хранят и сиромаси, и сираци." И Цани Гинчев пише как човещината на българския градинар облагородявала и местните хора. "Когато дойде някой нещастен пред сергията на българина и си протегне изнемощялата ръка, българинът със съжалеющ поглед поглежда и му връчва цяла китка зеленчук, или му пуща в ръката своя петак, без да го погледне, когато го извади от джеба си. Като дойде същият божак до туземеца, туземецът го е срам да го върне - и той ще му спусне каквото му се откъсне от сърце."
   "Скромната благородна обноска, многогодишният опит, странството и живението между различни народи, вери и съсловия е научило градинаря да може с всекиго да живее и да накара всекиго с поведението си да го уважава. Положително може да се каже, като се изучи добре градинарския дух, че по-снизходителни, по-щедри, по-либерални и человеколюбиви занаяти нам дали имаме от градинарския."

Както се впуща ингилизинът в океана

   Особено интересен е паралелът, който Цани Гинчев прави между гурбета на българските градинари и английското мореплаване с неговия дух на завоевание, риск и упование на Божията воля.
   "Градинаринът макар и да знае, че злото може да го слетя утре, той се прекръстя, помоля се на Св. Богородица и се впуща в чужбина, както се впуща ингилизинът в океана да иде". "А народ, който се впуща в опасността и като я знае, той е юнак и достоен за уважение. Който знае какво тегли матросът на морето и който познава безмерния труд на градинарина, той тряба и на двамата да им снеме шапка, да им се отбие от пътя, да им се поклони с искрено благоговение, като на отважни юнаци; защото, както на моряка на всеки миг е смъртта под краката му, тъй и на градинарина тая смърт се намира под твърдата му скромна постилка, постлана на влажната земя, на която той ляга изпотен, уморен и разглобен в сичкото си тяло от безмерния труд, недоядание и й се предава; но и над двамата честни труженици бог простира своята ръка помощница и ги запазва да се върнат при огнището си, при рожбите си, при своите си, които ги чакат с отворени ръце и денонощно не забравят тая силна покровителка ръка..."
 
Автор: Даниела Горчева, сп. "Диалог"